ГЕРБ, медиите и цензурата

Статията е написана от журналиста Стойко Тонев и препечатана в "Гласът на жабата"


Ехо, тука ли сте?

Щото аз малко се изгубих напоследък. Напълно сте прави. Изнервих ви с дългото си мълчание. Ако ще ви стане по-добре, ще ви споделя, че и аз се изнервих. Първо ме пратиха месец и половина в отпуск, за да не преча на предизборната кампания на „нашето момче” Станишев. После пък направо ме забраниха, за да не преча на афилиацията на нашето ново момче – Бойко Борисов. И ние се поогледахме, поослушахме като прасе га такова зад листник и „не ни остана друго, освен да попитаме накъде е вратата”. Пак много се задържахме, личната ни прогноза беше максимум шест месеца.
И дето каза Софиянски когато напусна СДС, „Ох, олекна ми”. Само с два ката кавички бих могъл да кажа, че „Нова медийна група”, ръководена от Дилян Пеевски, е приветливо място за работа. Като един същи Победоносцев, той идва всяка вечер, чете всички вестници, сваля и качва текстове, сменя снимката на Борисов, ако не изглежда добре (Да, да, този същия, дето му викаха Боко Тиквата преди изборите!) Че и на Цветанов. А то как да намериш снимка, на която Цветанов да изглежда добре… Бута карикатури, защото слънчогледите му се видели като гербери… Нема Станишев, нема Орешарски, даже Доган не се появява по страниците. Нали съм ви казвал, падналият няма приятели… журналисти. Далаверите на бившия кабинет се вадят с някакво необяснимо мазохистично чувство. Чак почваш да се питаш дали пък не бъркаш, че Пеевски е бил част от този кабинет… А репортери и редактори тичат с изменени лица и само се питат: „Това дали ще мине, Дилян да не го свали?” Професионализъм? Страх и автоцензура. А страхът е заразен. И има хора, които, подобно на кучета, успяват да го подушат и да се възползват от него. Да ме прощава Ирена Кръстева, от която лично аз лошо не съм видял, но имаше чудна дарба да се обгражда със „счупени” хора, бивши журналисти в напреднала фаза на ехолалия. Казвам го без злоба. Но няма и да лицемеря, че го казвам за тяхно добро. Защото не вярвам, че счупеното може пак да се залепи. Все пак хората не са грънци. Макар че няма много да настоявам… Вероятно така е много лесно да се управлява, но не и да се прави журналистика. То кой ли прави вече журналистика… Разликата между хората не е в това, че едни се страхуват, а други не. Просто някои се опитват да се борят със страха си, а другите вече са се предали.
И все пак, ако Ирена Кръстева поне създаваше видимост, че щади журналистическото достойнство, то Пеевски дори и не подозира, че такава категория може да съществува. Пък и има друг дерт, трябва да се спасява кожата. И затова във вестниците му за Бойко или добро, или още по-добро. И май му се получава. Нещо напоследък не чувам любимия лайтмотив на г-н премиера от предизборната кампания – ДПС, обръчите, вестниците на ДПС и Кръстева-Пеевски. Намеквам за взаимност, ако ме разбирате.
Но в крайна сметка вестниците са си техни, имат право дори и да ги съсипят. И не е правилно това да се определя като цензура. Понятието цензура е съотносимо само с държавата. Когато медията е частна, единствено издателят определя нейната политика. Правото на журналиста е да напусне, ако не може или не иска да се съобразява с тази политика. Това е либералното решение за свободата на словото, така е отразено и в нашата конституция (чл. 39 – 41). Винаги съм твърдял, че няма свободна и независима медия. Че свободата на словото е колективна категория. Свободни и независими са всички медии заедно. Всяка с интересите си, а всички заедно в интерес на информираността на обществото. Но май ще трябва да преосмисля този си възглед. Пакетната сделка, сключена от българските медии с Бойко Борисов, като че ли е на път да ме опровергае.
Разбира се, въпросът с цензурата е малко по-сложен. Защото ако конституцията затваря предната врата на държавата да се меси в медиите, тя влиза през задната, опосредствано, чрез благата, които властта може да изсипе или не в един вестник, а понякога (но не рядко) и лично на главния редактор.
Но има нещо друго, по-страшно от цензурата - онова вътрешно подло чувство, наречено автоцензура. Оня стремеж да предвидиш какво ще се хареса на ръководстсвото и да го напишеш. И започваш да пишеш с презерватив на перото.
Разликата между цензурата и автоцензурата е… Нека го кажа с един разбираем пример. Една жена може да бъде изнасилена. Може да бъде принудена да направи дори свирка, фелацио по народному. Но дали ще гълта си е неин личен избор. Много е грозно да гледаш как гълта насилена журналистика… Е, това не е проблем само на „Монитор”, „Експрес”, „Телеграф”. Това е проблем на цялата българска преса, в която тече усилен процес на „барековизация”. Можете да прочетете в сайта на Жабата как великата журналистка от „Труд” Валерия Велева носила баница на Бойко чак в Банкя. Баничарка – страхотна метафора за днешната българска журналистика – а в случая с „Труд” и за вчерашната… Не бих го повярвал, ако не ми разказа очевидец, как Тошо Тошев причаквал Бойко в изборната нощ да го прегръща и целува „по мъжки”…
Между другото, Дилян Пеевски рекъл да ми предадат, че щял да ме гони до дупка и ако ме вземат в друг вестник, да купи и него и да ме изгони и от там. Може, може. Па може и да не може. Щото зависи. Не сме от вчера в занаята, помним много „велики”, които дойдоха като аслани и си тръгнаха… Вие помните ли титаните от Г 13? И къде са те сега?
Всъщност, ако трябва да съм честен, нямам основание да се сърдя на Пеевски. И аз не бих простил на някой, който ми е отправял разни комплиментарности като „пикльо” (когато по царско искаха да го правят зам.-министър, а той нямаше още 21 г.), „правен в час по трудово”, „Дилянозавър”… Не, Дилянозавър май не съм го наричал… Както и да е. Искам само да кажа на младите си колеги и приятели, които оставих в „Експрес” и „Монитор” - Дилян Пеевски ще мине и ще замине, ще се забрави както много други преди него, но вие ще трябва да продължите да гледате в огледалото лицето си, да го миете и бръснете. А това е трудно, ако презираш онзи зад стъклото. Айн Ранд пише, че „да работиш за работодател, който не споделя твоите идеи, не е компромис; да се правиш, че споделяш неговите идеи, това е компромис”. Тоест, гълтането си е по желание!
Иначе „Детето-чудо” (по израза на Ива Николова) продължава да пазарува медии. Със сигурност е купил дяловете на Недялко Недялков в „Уикенд” (50%). И странно, не чух Бойко да се изкаже по темата. Но може и да не е разбрал. Говори се също за напреднали преговори с ВАЦ. Да ме прощават горецитираните членове от конституцията и всички фенове на идеята за медиите като четвърта, независима, власт, но ако тази продажба се осъществи, то тя със сигурност е санкционирана от правителството, т.е. от Бойко. Да се чуди човек защо му са на Пеевски нови вестници, като в момента съсипва настоящите си издания. „Експрес” е жив само номинално. За „Монитор” се говори, че, ако не си вдигне тиража до края на годината, и него не го чака нищо добро. А то, след крутия обрат в политиката му, по-скоро умрял ще се вдигне, нежели „Монитор”.
Та такива работи. Иначе какво да ви кажа. В момента докторът си седи вкъщи и чете книжки. И мисли. Можем да си финансираме такъв живот още месец-два, пък после ще видим. Колкото до това защо не съм ви споделил, че ще започвам работа в някакъв седмичник, който щял да излиза, а съм ви оставил да научавате от сайта на Блъсков („Делта нюз”), отговорът е много прост. И аз от там научих. Обадиха се да ми честитят, че съм щял бил… Достоверността на Блъсковите медии е извън всякакво съмнение. Така де, не можеш да се съмняваш в нещо, дето знаеш, че го няма.
Между другото, Пеевски, макар и да не е така всесилен, както си въобразява, има възможности да повлияе в някои редакции с цел докторът да бере зазъбица колкото е възможно повече. И вече е повлиял на няколко места, доколкото усещам. Иначе нямам обяснение защо ми забуксуваха преговорите с „Financial Times”. Това не е нормално, не мислите ли? Има нещо сбъркано, някаква „смутена социалност” (нали така казваше Дилов?) Но какво да се прави, това, дето природата го е сбъркала, човек не може да го оправи.
Той, сиромашкият, не разбира, че може да ме запуши по всички медии, но две неща не може да ми вземе: перото и вас, читателите. Така че може би наистина трябва да започна да пиша само за вас. Дали може да се живее от това – ще видим. Но със сигурност ще е забавно.

P.S. Г-н Пеевски, доколкото знам, вие не сте сред читателите на блога ми, но се надявам, че все ще се намери някой да ви услужи и да доведе до вниманието ви написаното. Затова искам да уточня нещо. Това, дето „Експрес” писа навремето, че баща ви направил фондация за борба срещу корупцията, за да се бори с вас, не е моя вина. Данка Василева го написа. Аз дори не го повярвах, защото той разправяше също, че вие още на 14 години сте били решили, че на 21 ще бъдете милионер и какви ли не чудесии. А това, че уж сте правен в час по трудово беше грешка и аз си платих за нея. Пъпките ме свалиха от поста първи зам.-главен и ме направиха прост наблюдател. Е, може и вие да сте помогнали, щото както се разбра, тогава сте преговаряли за закупуването на медиите на Пъпките. Тъй че отмъстили сте си, нема защо вече да ми гоните карез. Така де, като юрист трябва да разбирате, че за да е възпитателно, наказанието трябва да отговаря на престъплението.
И само още две думи. „Могъщият лъв може да си позволи да си поиграе с мишката, която е пресякла пътя му – всяка друга реакция от страна на лъва би му създала зловеща репутация.” Та бъдете лъв, не мишка. Ако можете, де.